Моето изкачване на Мусала

-На Мусала, човек се свързва с всички добри хора, които желаят подобрението на човечеството. След това се свързва с всички същества от духовния и от Божествения свят, които работят за повдигане на човечеството. Като се свърже с добрите хора на физическия свят, с разумните и възвишени същества от духовния и от Божествения свят, човек започва да мисли и да работи като тях. По този начин той става проводник на Божиите блага. Когато човек е свързан с добрите същества от трите свята - физически, духовен и Божествен, той става маг. Както мъглите се движат постепенно и разкриват хоризонта, така и магът отваря и затваря тайните врати на природата. Значи, за да стане човек маг, той трябва да изкачи своя връх Мусала. Днес новите идеи за Славянската култура в Бялата раса се възприемат и предават  посредством център, разположен на Мусала( 2920м)-казваше Учителят.

В интернет прочетох -„Musala, 2,925m (9,596ft), is the highest peak in Bulgaria and the entire Balkan Peninsula, a few metres higher than nearby Mount Olympus. The name derives from Mus Allah, "the mountain of Allah", so named when Bulgaria was part of the Ottoman Empire.  Musala is situated within the Rila National Park, two hours from Sofia the capital of Bulgaria. Borovets, a major ski resort, is located near by and there are several huts located on its slopes.Best Climbing Months: June to September

• Convenient Centre: Samokov
• Nearest Major Airport: Sofia
• Easiest Summit Route: Walk up“

-Мусала! – въздъхнах аз и все още не се решавах да тръгна към нея. Нещо все ме спираше. Така изминаха още няколко месеца. Но този силует силно ме привличаше, исках да разбера, кой е, какво ще ми каже, защо ме вика. И така един уикенд, останала сама в къщи, реших да отида до автогарата и да проверя разписанието на автобусите до Самоков. Маршрута бе София-Самоков-Боровец-хижа Ястребец-хижа Мусала-Заслона–връх Мусала, като се сменя автобус на Самоков до Боровец. Оказа се, че автобуси има на всеки половин час. Взех един билет за Самоков, за да провера там на място, как се движат автобусите до Боровец.  Всичко бе като на игра. Слизайки от автобуса, гледам насреща тръгва този за Боровец. Качвам  се и потеглям към целта. Пристигам в Боровец към 14 часа и решавам да проверя разписанието и на въжената линия - лифта. Нямах намерение да стигам до края, до  върха.

Това се случи на 20 март 2004 година. Бе ранна пролет, времето в София бе топло и приятно, аз се разхождах безцелно в квартала, където живеех. Бях леко спортно облечена. Носех със себе си малка раничка, бях сложила вътре 1 литър кола и три ябълки. И просто се разхождах. Беше приятен слънчев ден. Неразбрах как така реших да правя тези проверки. Явно ми е било твърде скучно, та подсъзнателно съм решила да си разнообразя живота или да си поставя цел на разходката. И така съвсем физически и в реално време продължих да се разхождам на Боровец. Бях вече пред кабината за билети за въжената линия до връх Ястребец. Имах само един проблем, страхът ми от високо и особено от лифт, от открити стълби също. Винаги имах едно и също реално усещане - кабината се откача от въжетата и аз политам надолу, заедно с нея, и това се повтаря и повтаря, незнайно колко пъти умирам, докато пристигна до мястото, за където съм тръгнала. Не дай си боже да спре тока над някоя урва. Идваше кулминацията на моя страх. Така, че при други обстоятелства само с придружител се качвах на лифт. През целия си живот имам два опита за такова преживяване. Първият път се качихме с открит лифт с бившият ми съпруг до връх “Снежанка” Пампорово, и аз категорично отказах да се върнем с лифт и предпочетох слизане по ски пистите през лятото. Това си беше чист мазохизъм, от моя страна. И вторият път отново на Пампорово, трябваше да вземем лифт от една станция до друга. Това бе едно кратко, невинно слизане надолу. Слязох долу пребледняла, едва жива, краката ми се подкосяваха, чак спътника ми се притесни за мен. Върнахме се с автобус. И сега, аз героят на тази история, окрилена не зная от какво, вече пътувам сама в закрита кабина, няколко кабини напред и назад не се вижда жива душа. Долу ме бяха предупредили, че трябва да се върна до 16 часа, защото след това лифта ще бъде спрян. По това време на деня, нямаше никакъв шанс някой да се появи. Беше време за слизане, а не за качване. Така, че в мойта посока нямаше пътници. Бях се хванала здраво за дръжката на кабината, стиснала силно очи, да не би да ги отворя и да видя пропастта под мен, примирила се с факта, че всеки момент мога да полета надолу, заедно с кабината, на която в този момент бях поверила скъпоценния си живот. Непрекъснато повтарях някаква молитва, отново пред очите ми бе сцената на падане, но за разлика от друг път сега голяма длан във въздуха ме поемаше като перце. Беше донякъде успокояващо, да знам че Силите свише бдят над мен бе твърде успокояващо. Но не щеш ли на следващата станция, се осъществи и моето очакване – да имам някой с мен, спътник! Винаги съм знаела, че човек трябва да внимава какво си пожелава, защото може да се сбъдне. Един единствен скиор се качи и то в моята кабина. Този човек през цялото време не можа да си намери място. Беше седнал на седалката зад мен, отваряше врати, прозорци, движеше се в кабината и така я клатеше, че вече нямаше начин да не я откачи от въжетата.  Хиляди пъти съжалих, за това, че ми изпратиха помощник, бих предпочела да бъда сама. Разбрах, че може да бъде и по-лошо от това да си сам, например зле придружена. Така криво ляво пристигнах на Ястребец. Там скиорите се пързаляха волно и спокойно, някои вече се стягаха да слизат към Боровец. Други все още се наслаждаваха на последните слънчеви лъчи. Аз потърсих хижа за нощуване и когато я намерих веднага дойде моментното решение да пренощувам в хижата. Все още нямах никакво намерение да изкачвам или покорявам връх Мусала, все пак са близо 3000 м надморска височина. Но попитах да ми я покажат, поне да знам къде е. Да я вида отдалече, да я почувствам енергийно. Хижарите ме изгледаха от глава до пети много критично и ме попитаха дали това е цялото ми оборудване. И като получиха утвърдителен отговор от мен използваха сто довода, за да ме уверят, че не мога да стигна върха без котки, ръкавици, въжета, шапка, пък и обувките ми не са за планина. А и без придружител е самоубийство. Обясниха ми за пропастите от двете страни на пътеката и как трябвало да се връзвам за някакви въжета, за да не полета към тях. Не съм алпинист и нямах представа нито какви са тези котки и тези въжета, беше ми обяснено как да стигна до Мусала от човек, който някой го бе завел там през лятото?! Все пак аз реших да пренощувам, да поразгледам, да усетя духа на това място и на другия ден да се върна в София и някой друг път с приятеля ми да се качим заедно до върха. Рано сутринта посрещнах изгрева, като цялата нощ почти не спах, беше ми адски студено, нямах вече нито кола, нито ябълки. Очите ми бяха все към върха, какво ли има там. Не се задоволих с двете снимки от далече. Изглеждаше невинен, не чак толкова висок и страшен. Хижарите се успокоиха, чак когато ги уверих, че съм решила да се върна в София. Пожелаха ми лек път и си взехме довиждане. И аз си поех по пътя, но не обратно към лифта, а към ски пистите. Срещнах и други хора, които въпроса за Мусала много ги притесняваше. И те ме уверяваха, че горе е много хлъзгаво, че не съм облечена подходящо и че нямам придружител и че е самоубийство да предприема такова изкачване сега. И те също поискаха да обещая, че няма да тръгна за горе. Аз отново обещах уклончиво, с половин уста и наистина нямах намерение да покорявам никакви върхове. Заизкачвах се по първата ски писта, стигнах там горе от където се спускат скиорите, погледнах върха, исках да го видя по-отблизо, затова продължих, към втора писта. Там обаче един възрастен скиор, който носеше някаква дамаджана на гърба си, спря при мен и ме попита

–За Мусала ли си?

Докато обмислях какво да отговоря, той добави

- Защото, ако си за Мусала, там долу в хижа Мусала - и посочи с ръка ПОСОКАТА - има една група, която се готви да се качва на върха. Може да се присъединиш към тях.

Каза това и се спусна със  ските си надолу. Не изчака, а и не искаше никакъв отговор от мен. Каза това и замина. Все едно ми каза върви, това е пътят. И аз тръгнах. Сега, като си помисля, този скиор може само на мен да се е явил, та аз нямах вид на човек, тръгнал към върха, а по скоро на човек тръгнал на разходка  в града. Единствено той прозря, че съм за върха и ми даде такъв мощен тласък. Прекосих напречно останалите ски писти, без да се страхувам, че някой скиор може да ме връхлети с бясна скорост. Прекосих “Лавината”. Името на тази местност чух от един скиор, който обясняваше на приятелката си, че това е лавината, като сочеше към мястото, към което се бях отправила. Вървях по една пътека, образувана от следите на ските. Обърнах се и погледнах назад. Бях съвсем сама сред бялата пустош, всички скиори вече се бяха прибрали. Но за мен връщане назад нямаше. Бях твърде далеч от целта и бе твърде късно да се връщам. Бях по средата. Казах си

-По-добре напред да вървя, отколкото назад! Ще отида до хижа Мусала, ще пренощувам там и ще се върна на другия ден.

Вече нямаше и следа от своеобразната ми пътека, не се виждаше никаква хижа, вгледах се в снега, а той блестеше като стъкло на слънце. Седнах и опитах да се пързалям по него, но той беше грапав и твърд, не ставаше за пързаляне. В този момент осъзнах, че нямам връзка със света.

-Каквото и да стане с мен, аз не мога да се обадя на никой, нито имам кредит в мобилния си телефон, нито пък мрежата има покритие – мислех си аз.

Седях, така безучастно върху снега, дори и не мислех, какво да правя. Просто почивах. Отдадох се на планината да ме води. И съзрях пред мен две големи стъпки от мъжки крака, приблизително около №45. Изправих се и чух, как тихият глас вътре мен ми нашепва

-Стъпка във стъпка, стъпка във стъпка.

-Стъпка във стъпка - започнах да повтарям и аз, стъпвайки с десния крак в дясната стъпка и с левия - в лявата. Заоглеждах се за следи от щеки и за кучешки дири, но нямаше такива. Мислех, че това са стъпки на спасители, обикалящи района. Но не открих нищо. Така стъпвайки стъпка в стъпка, аз вървях незнайно накъде. Имайки предвид, че преди да се появят тези стъпки пред мен, аз затъвах няколко пъти, чак до чатала и открих, че снегът е толкова твърд, че може да счупи крака ми. Единствения начин, по който можех да извадя крака си цял, бе да седна и леко да го издърпам нагоре по начина, по който бе влязъл. Внимавах да не затъвам повече. Два пъти се опитах да стъпя до стъпката, понеже, този който беше оставил тези стъпки, беше затъвал до глезен и аз мислех, че ако стъпя в тях ще пропадна отново с целия крак. Но стъпвайки до стъпката, пропадах мигновено. Това много ме озадачи и постави въпроса що за човек е бил този, които е оставил тези следи, каква способност е имал, за да знае как да върви в линия без да пропада? Не е имал щеки да проверява твърдостта на снега.

-Вървял е доста уверено- мислех си аз.

Беше странно, но се чувствах добре и на сигурно място с тази моя компания - тези две стъпки. Общувах с тях по някакъв странен начин, опитвах се да разбера, нещо повече за този, които ги е направил. Неусетно бях стигнала вече.  Но в момента, в който съзрях хижата се появиха множество други стъпки, аз се разконцентрирах и загубих своите водачи. Полутах се малко, докато намеря начин да достигна до нея. Когато пристигнах бе вече надвечер. И не щеш ли там срещнах една жена, която слизаше от върха, заприказвахме се с нея и тя ме насърчи да продължа нагоре, докато е още светло. Каза ми, че и нея така са я разубеждавали, но тя срещнала позитивни хора, с които се качила на върха. Насърчена от тази дама, аз поех по пътеката нагоре без да се отбивам в хижата. Нямах време за това. Да.. наистина още в началото срещнах две групи от по двама-трима човека, които слизаха надолу. И после нагоре до заслона не срещнах жива душа. Беше много стръмно, а аз бях твърде уморена и изтощена. Бях на пълен глад, понеже нямах дори и вода. Усещах краката си мокри и студени. Спирах за почивка до някой голям камък, сядах от горната му страна, за да ме подпира и да не позволи да се затъркалям по урвата надолу, събувах обувките, вдигах краката си на нагорещения от слънцето камък и така топлех краката си. След това ги увивах в найлона останал от ябълките и продължавах пътя си. Изкачих така няколко височини, но нямаше и помен от прочутия “Заслон”. Дори не знаех как изглежда, за какво гледам. Но все пак пристигнах там, краката сами ме отведоха при тунела пред входа. Влязох вътре и няколко чифта очи се опулиха срещу мен. -Ти откъде се появи? Кой те доведе?- попитаха те.

-Две стъпки ме доведоха до тук – отвърнах аз и се приближих до павилиона да си купя шоколад – топъл и студен.

Мислех си, че появата на двете стъпки е естествено явление в планината. Но се наложи да обясня, какви са тези стъпки. ВНЕЗАПНО СЕ ОКАЗАХ И ГЕРОЙ И ОТКАЧАЛКА J

Много съм благодарна на тази група, защото благодарение на нейната подкрепа и съдействие на 22 Март 2004 година аз посрещнах Изгрева на връх Мусала.

Хиляди благодарности на Асен, Наташа, Ваня, и другите две спътнички, чийто имена не помня.

Това бяха хората, благодарение на които аз завърших пътуването си успешно, защото се озовах там горе без пари, без провизии, без дрехи, без шапка, без ръкавици, без котки, без въжета, но се качих на Мусала с много приятели. Те ми дадоха всичко това, което бе нужно да бъда горе, на върха. Бях облечена, бях нахранена, бях стоплена. Там ме посрещнаха с бурно ръкопляскане и сърдечен поздрав за геройството. Дълго след  това, това мое изкачване бе повод за развеселяване. 

-Та тя дойде горе по домашни чехли, с копринен шал и с едно якенце - казваше Ваня.

Всеки има по един връх, който иска да изкачи. И всеки сам ще открие този връх първо вътре във себе си. Когато постигне нещо голямо, невъзможно за неговия посредствен ум, човек укрепва вярата във своите сили, вярата в този, който го води и вярата в добрия изход на нещата. Този връх може да се намира във музикалното поприще, в художественото, в професионалното, каквото и да прави човек, все се стреми към върха, към венеца на своите усилия, към победата, към радостта и сладостта от живота – венеца на Успеха! Пожелавам на всеки да изкачи поне един връх като този в живота си! Всеки един такъв малък подвиг е морална подкрепа при следващи падения на духа.